През май 2015 г. цикълът ми не дойде, когато трябваше – което беше странно, защото никога не ми е закъснявал. Аз отхвърлях мисълта да съм бременна.Продължавах да си повтарям да не се побърквам все още, но с всеки изминал ден започвах да се побърквам малко по малко.В това време приятелят ми продължаваше да ми казва:„Ти си бременна”, а аз му отвръщах, че не съм.Само за да се уверя в това, отидох в магазина с него и си купих тест за откриване на ранна бременност. Не планирах да го направя онази нощ, но не можех да чакам повече, така че го сторих, а онези две розови чертички бързо се появиха съвсем отчетливо. Аз просто се взирах в теста и започнах да треперя. Не бях готова за бебе. Аз и бащата не работехме, и двамата все още живеехме с родителите си и бяхме заедно от неотдавна.
Изпратих снимка на теста до приятелката и приятеля си. Приятелят ми не показа никакви емоции по този повод. На следващия ден си взех дигитален тест. Направих го и прочетох: „бременност 3+”. Вторачих се в резултата и заплаках. Родителите ми са доста строги, особено баща ми. Не можех да им съобщя. Приятелят ми каза, че не можем да го направим, че няма начин. Същото ми каза и приятелката ми. Те двамата ме посъветваха да направя аборт. Аз обичам децата. Всичко, което съм искала в продължение на целия си живот, бе да стана майка. Винаги съм била твърдо против аборта, така че не можех да повярвам, че дори обмислям идеята. Вече бях обикнала бебето си толкова много. Но не можех да си позволя това бебе, нямах подкрепа отникъде. Някак се преструвах, че това не се случваше, докато приятелката ми не сподели с майка си, която знаела сигурно място, където да извърша аборт. Не исках да го правя. В ума ми всичко щеше да се нареди само, а аз щях да успея да го измисля – но никой друг не беше на това мнение.
Най-накрая се съгласих, тъй като всички останали смятаха,че това е най-доброто решение. Така и не посетих лекар. Просто си уговорих час за аборта. Мразя дори да изричам тази дума. Приятелят ми се държеше, все едно нищо не се случваше. Но аз бях у тях и той постави ръката си върху коремчето ми и каза: „Нашето бебе е там вътре.” Тъй като той знаеше, че няма да го задържим, това просто ме довърши. Той ме попита и дали искам да пийна. Отговорих му: „Ами, бременна съм”. А той просто отговори: „Ти така или иначе ще правиш аборт.” Не ме беше грижа; аз се опитвах да предпазя бебето си за краткото време, в което то беше с мен. В сърцето си усещах, че е момченце.
Силно се опитвах да не се привържа към бебето, но не успявах. Наистина нямах симптоми, просто не ми идваше, и бях изключително изморена. Имах може би един отвратителен ден и няколко пъти, в които усещах силно замайване. Но денят дойде, приятелят ми ме заведе в клиниката. Накараха ме да попълня цяла купчина формуляри и ме питаха сума ти въпроси. Продължаваха да ме питат дали съм сигурна, че желая това, а аз излъгах и казах „да”, въпреки че това изобщо не беше желанието ми. След всяко нещо, което те извършваха преди процедурата, трябваше да чакам много дълго. Толкова много пъти ми се искаше просто да изляза навън. Ако бях сама там, вероятно щях да го направя. Направиха ми ултразвук и жената ме попита дали искам да видя бебето си. Казах, че искам, и то се появи. Приличаше на малко фъстъче. Попитаха ме дали искам копие. Отговорих с „да”, защото това щеше да е всичко, което щеше да ми остане от него. Не заплаках, нито показах някаква емоция. Просто се преструвах, че искам тъкмо това.
Накрая ме върнаха обратно в стаичката и ме попитаха отново дали това е, което искам да направя. Аз отново излъгах. Те ми дадоха нещо, за да мине по-безболезнено, и аз мигновено се почувствах замаяна. Започнаха да изсмукват фъстъчето ми. Спазмите бяха така болезнени, но болката в сърцето ми беше по-голяма. Заслужавах тази болка затова, че убивах детето си. Внезапно съжалих за стореното. Исках да си върна бебето. Те ме заведоха в реанимационната и аз вцепенена седнах на стола. После си тръгнах и се качих в колата при приятелката си. Тя беше изненадана, че всичко вече бе приключило. Всички освен мен си мислеха: „Сега вече можем да се се върнем към обичайните неща и да се преструваме, че нищо не се е случвало.” Е, аз не мога да направя това. Прибрах се вкъщи и лежах в леглото си. Трябваше да се преструвам, че нищо не се бе случило., защото майка ми не знае нищо за това. Онази нощ писах на приятеля си и той ме попита как се чувствах. Започнах да плача и му пратих снимка на бебето ни. Той не показа да изпитва нещо във връзка с това. Каза, че е плакал за станалото и че му е тъжно, но никога не показа тъга или нещо подобно, така че се съмнявам. Видях го няколко дни след това. Беше напълно щастлив и вече искаше да правим секс отново. Аз буквално не можех и това, че той го искаше, ме ядоса.
Държах се толкова емоционално. Той ми се ядоса за нещо и аз просто се разплаках. Той беше толкова объркан. Всичко, което исках, беше да си върна бебето. Така ме ядосваше и натъжаваше това, че него дори не го беше грижа. Чувствах се толкова сама, защото никой друг дори не знаеше как се чувствам. Постоянно трябваше да се държа, все едно не ме засягаше. Нямах с кого да поговоря, защото никой не ме разбираше, затова продължих да си го пазя вътре в себе си и спрях да се срещам с приятеля си, защото да го виждам и да бъда в неговата стая само ми напомняше за бебето. Той си продаде телевизора, за да можем да си позволим процедурата.
Това, че не го беше грижа, и че се преструваше, че нищо не се е случило, ме разстрои. Фактът, че не излизахме, колкото преди, предизвика още проблеми. Той често ми се ядосваше и се карахме повече. Той непрекъснато ме притискаше да правим секс, когато изобщо нямах желание. Мислеше, че вече не го харесвам. Но не осъзна, че бях такава заради аборта. Толкова ме болеше. Накрая той скъса с мен, защото каза, че го депресирам и защото вече не се наслаждавах на секса с него. Бях съвсем сама в тази ситуация. Исках само да имам някого до себе си, който е минал през това и се чувства по същия начин. Извърших аборта през юни; от началото на бременността бяха минали шест седмици и пет дни. Бременността не беше много напреднала, но по някакъв начин това бебе означаваше всичко за мен и аз го обичах толкова много.
Съжалявам за това решение всеки ден. Искам просто бебето си в ръцете си, така че да мога да го прегръщам и целувам. Винаги ще се питам как е щяло да изглежда или какъв човек е щяло да бъде. Толкова се страхувам, че няма да мога да родя други деца в бъдеще. Ами ако това е била единствената ми възможност? Ролята ми бе да защитавам бебето си, но аз просто оставих останалите да ме убедят да се отърва от сладкото си, невинно бебе. Сега, когато видя бременни или родили момичета на моята възраст или по-млади от мен, изпадам в депресия или побеснявам, сякаш това не е честно. Но се надявам Господ и бебето ми да ми простят. Мама те обича, миличко, съжалявам, че не ти дадох шанс.
Автор: Анонимна, 20 г. | Мичиган, САЩ
Източник: Abort73.com
Оригинална статия: http://www.abort73.com/testimony/2209/
Превод: Невена Петкова за Сдружение “Избор за живот”
